Министерският съвет

Updated: Jan 9, 2019

„Няма човек, който да е напълно извън обсега на някакъв вид политическа система. Гражданинът се сблъсква с политиката в управлението на една държава, град, училище, църква, фирма, профсъюз, клуб, политическа партия, гражданско сдружение и всякакви други организации. Политиката е неизбежен факт в човешкото съществуване.“

Робърт Дал

В сравнение с много европейски държави, историята на българските демократични институции е твърде кратка – едва 140 годишна. Разделението на властите на законодателна, изпълнителна и съдебна в България за пръв път е направено в Търновската конституция – една от най-демократичните за времето си конституции. От тогава до наши дни у нас са действали общо четири конституции.

Днес формата на държавно управление в България е република с парламентарно управление. Парламентът - това е Народното събрание. Когато гласуваме на парламентарни избори, ние избираме именно народните представители (депутатите). Те са 240 и основната им задача е да приемат нови закони, както и да обогатяват и променят действащите закони (тяхната власт е законодателна - те "коват" законите).

Изпълнителната власт

Веднъж приети, законите трябва да бъдат прилагани от държавните органи. Самата дейност по прилагане и изпълнение на законите не е поверена на парламента. Това е задача на правителството, или иначе казано – на Министерския съвет. По този начин една от властите в държавата задава правилата (пише законите), а друга от властите ги изпълнява - тя е изпълнителна власт. Част от тази изпълнителна власт са Министерският съвет, отделните министри, различните държавни агенции и дирекции, областните управители и кметовете.


Съставяне на правителство


Тъй като народните представители са специалисти (или поне би трябвало да са такива...) във вземането на най-целесъобразните решения за цялата държава, именно тяхна е отговорността по избора на членове на Министерския съвет, както и контролът върху него.

Процедурата по избиране на Министерски съвет е взаимодействие между президента и Народното събрание, като решаваща роля има последното. президентът възлага на кандидата за министър-председател (от най-многочислената парламентарно представена група) да състави правителство, а този кандидат от своя страна предлага министрите, които ще участват в кабинета му. Народните представители гласуват въпросното предложение. В случай, че предложението не бъде прието от парламента, президентът възлага с указ т.нар. проучвателен мандат на втората по численост парламентарна група, а ако и тя не успее да предложи правителство, което НС да одобри, президентът връчва мандата на една трета парламентарна група (не е задължително да е третата най-многочислена). И в трите случая кандидатът за министър-председател трябва да състави листата на бъдещото правителство в седемдневен срок от връчването на мандата.


При нас е приет „екипният принцип“ за съставяне на правителство. На министър-председателя се дава възможност да предложи структурата и правителствения екип, с който ще работи. Това на практика значи, че никъде не пише, че дадено министерство задължително трябва да съществува - министър-председателят сам преценява кои ще бъдат министерствата в правителството му.

Ако не се постигне съгласие за съставяне на правителство, на помощ идва президентът – той назначава служебно правителство и насрочва нови избори за парламент. Това се прави, защото гражданите гласуват за Народно събрание, а в условията на политически плурализъм е възможно нито една партия да не получи достатъчно подкрепа от останалите парламентарно представени партии, за да може да състави правителство.

Служебното правителство винаги се назначава в срок до 2 месеца и основата му задача е да организира изборите за ново Народно събрание. Членовете му нямат право на законодателна инициатива и дори не полагат клетва. Желателно е президентът да назначи доказани специалисти, които да задвижват държавния апарат до избора на новото правителство. Затова и неговите членове са отговорни пред президента, а не Народното събрание, пред което има отговорност само редовно избраният Министерски съвет.

Ако се стигне до съгласие, членовете на новия МС полагат клетва пред Народното събрание. Срокът на действие на Правителството не е конституционно определен, но при нормално стечение на обстоятелствата мандатът е 4 години – колкото е и на Народното събрание.

Когато говорим за Министерския съвет, в главата ви не трябва да се появяват милион чиновници, които пишат заповеди и наредби по цял ден - това е администрацията на МС и на отделните министерства. Всъщност, правителството се състои от министър-председател, заместник-министър председател и министри.

Може би сте чували за т.нар. министър без портфейл – и не, това не означава, че той работи про боно, а че не оглавява министерство. Такива министри отговарят за конкретни мероприятия или за определена сфера на държавна дейност.


Какво прави правителството?

Министерският съвет стои на върха на изпълнителната власт. В строгата йерархия на държавния апарат, всеки министър е отговорен да ръководи осъществяването на държавната политика в съответна област. Изпълнителната власт е основата на държавата и упражняването ѝ е една от най-отговорните задачи. „Изпълнители“ на властта са всички държавни агенции, комисии, институции, районни управители, кметове.

Министерският съвет има право на законодателна инициатива. Тоест неговите членове могат да внасят законопроекти, които, ако се гласуват, ще се превърнат в закони. Освен това, Министерски съвет изготвя проекта за държавен бюджет, стопанисва държавно имущество, назначава и освобождава областни управители предлага на парламента да обяви военно или друго извънредно положение.

Министерският съвет заседава всяка седмица на редовни заседания. На заседанията се разглеждат предварително подготвени и внесени въпроси и проекти на актове от компетентността на определено министерство.

Актовете, които Министерският съвет приема, са постановления, разпореждания и решения, а актовете, които издават министрите са правилници, наредби, инструкции и заповеди. По своята същност това са подзаконови нормативни актове – те са създадени на основание, посочено в някой закон, но са от по-ниска степен и доразвиват и конкретизират вече уредени със закон отношения. Актовете на министрите и Министерския съвет не могат да противоречат на законите. Тези актове не могат да бъдат отменяни от Народното събрание.


Калина Христова,

юрист


Използвана литература:

Стойчев, Стефан. Конституционно право, Сиела, 2002

Дал, Робърт. Съвременният политически анализ. София: Св. Кл. Охридски, 1996

Подкрепата на проект Академия за гражданско образование е осигурена от Фондация "Америка за България". Изявленията и мненията, изразени тук, принадлежат единствено на сдружение Академия за гражданско образование и не отразяват непременно вижданията на Фондация "Америка за България" или нейните партньори.

Design by Daniel Nikolov 2017