Мерки за неотклонение и наказания

Updated: Jan 9, 2019



Още като бях малък, имаше едно нещо, от което ме беше страх повече от всичко – да чуя „Марш! Наказан си!“. Тези строги думи предизвикваха у мен едно особено превратно чувство, спиращо всякакъв последващ ентусиазъм за правене на бели. „Ей сега наистина го загазих!“, мислех си. Когато бъдеш „официално“ наказан, бързо разбираш, че колкото и да се молиш или оправдаваш, мачът е свирен, корабът отплава, а ти ще прекараш следващия половин час в зяпане на стената, насаме с мислите си. Това си беше един ценен урок да преосмисля белята си и да измисля как да не попадам отново очи в очи с ъгъла на стаята.


Този прост детски пример обаче стои в нещо съществено за всяка една силна и устойчива държава - нейната наказателна политика. Наказанието представлява оказването на принуда върху някого, за да бъде постигната сигурност и справедливост в обществото ни. За да бъде наказан даден човек, преди това винаги трябва да е налице виновно извършване на някаква „беля“, която се нарича от юристите с думата „деяние“. Виновни деяния могат да правят само хората и това означава, че отговорност не може да се търси от домашния любимец, колата или например търговското дружество, което управляваш. А когато се докаже, че си извършил нарушение, държавата те наказва така че хем да те превъзпита и да те накара да спреш да правиш „бели“, хем да покаже както на теб, така и на всички останали какво ще стане, ако продължиш да го правиш.


Лошо, обвиниха ме! Ами сега?


За разлика от родителите, по силата на законите, държавата винаги е длъжна да изслуша извършителя и да му даде възможност да се защити, като представи своята гледна точка за случката и обясни защо не заслужава да бъде наказан. Защитавайки се, всеки има правото да каже „не бях аз“ или „аз бях, но не съм чак толкова виновен“, както и да представи доказателства, подкрепящи казаното от него.


В ситуация на безизходица, може да изглежда разумно да си плюеш на петите, но те съветвам да не го правиш. В законите ни са предвидени няколко принудителни мерки (наречени „мерки за неотклонение“), които гарантират, че извършителят на наказуемо деяние ще бъде изправен пред правосъдието,. Тези принудителни мерки започват още със задържането на предполагаемия извършител, след което се прави предварителна оценка за деянието, в което е обвинен, както и за възможността той да се укрие от правосъдието или да извърши ново наказуемо деяние.


В най-тежките случаи, съдът постановява мярката „задържане под стража“, която представлява временно лишаване от свобода в килията на някой арест. Лишаването от свобода винаги е крайна мярка и трябва да се прилага само когато наистина е необходимо (т.е. когато съдът има основателни съмнения, че извършителят може да избяга и да се укрие, както и да извърши ново престъпление).


В останалите случаи е възможно да бъде наложена някоя от другите три по-леки мерки за неотклонение– подписка, гаранция или домашен арест. Първата представлява задължение периодично да се явяваш на определено място и да удостоверяваш това с подпис, а втората - еднократното заплащане на определена сума пари, която, в случай на бягство, държавата ти отнема. Домашният арест също е вид лишаване от свобода, но в рамките на дома ти. Всичките тези мерки имат временен характер и могат да бъдат променяни от съда според здравословното състояние и поведението, така че бягството би могло само да утежни ситуацията. В някои особени случаи, законът е предвидил и възможност за налагане на забрана за напускане на страната.


Мерките за неотклонение задържане под стража и домашен арест са временни мерки – те не могат да продължават вечно. Максималният срок, за който могат да се налагат, е два месеца за леки престъпления, осем месеца за по-тежки престъпления и година и шест месеца за най-тежките престъпления.


Но аз съм невинен!


Мерките за неотклонение, макар и да приличат много на наказание, не означават, че е извършено виновно деяние. Те са един предварителен инструмент, целящ да осигури присъствието ти и да се попречи на извършването на ново престъпление. Поради това те следва да се прилагат разумно и без да нарушават основните човешки права на обвиняемия. Мерките за неотклонение се прилагат до момента, в който съдът произнася присъдата. Всеки човек се смята за невинен до доказване на противното.


А какво става, ако се докаже, че съм виновен?


Наказанията се налагат с присъда от съда, само когато е безспорно доказано, че един човек е извършил виновно деяние, което е наказуемо по силата на закона. Наказанието, за разлика от мерките за неотклонение, има съвсем други цели.


На първо място, наказанието въздейства на извършителя, като го възпира да прави „бели“ за определен период и го поучава нагледно какво би се случило, ако не си вземе поука занапаред и продължи да върши нарушения.


Много е важно да запомниш, че винаги последващите наказуеми деяния се наказват по-строго и е напълно възможно следващия път да гледаш стената с вдигнати ръце и без телефон не за половин час, а за цяла седмица. Затова понякога за еднакво деяние двама различни човека могат да получат различни наказания – защото единият е вършил нарушения и преди, а другият - не.


На второ място, наказанието служи като поука за другите хора в обществото - да не следват примера на нарушителите, освен ако не искат да им правят компания в злата им участ (и да играят карти в затвора в продължение на няколко години, например).


Ами непълнолетните? Държавата наказва ли ги?


С оглед на възрастта, съществува специфичен режим за наказване на противообщественото поведение. Срещу тези на възраст между 8 и 17 години включително, най-често се прилагат възпитателни мерки (а не общите наказания, които се прилагат към всички пълнолетни). Те са общо 13 на брой и са посочени в закон с дългото наименование „Закон за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните“ (ЗБППМН). Най-леката възпитателна мярка е предупреждение, а най-тежката - настаняване във възпитателно училище – интернат, далеч от уюта на дома ни.


Тези мерки се налагат не от съда, а от комисии към съответната община. Изключение правят мерките настаняване във Възпитателно училище - интернат и Социално-педагогически интернат, които могат да бъдат налагани единствено с решение на районния съд.


Тези „наказания“ се прилагат за децата, които съзнателно са извършили нарушение, знаейки до какви последици ще доведе извършването му (съзнавали са „свойството и значението на деянието си“ – например удряйки някого, детето трябва да съзнава, че стоварва ръката си върху нечия глава, което несъмнено ще го нарани). Деца под 8-годишна възраст не могат да бъдат наказвани от държавата.


В някои случаи извършеното виновно деяние може да е изключително тежко и да попада под някои от текстовете на Наказателния кодекс. В този случай е налице не просто противообществена проява, а престъпление. Престъпленията се наказват най-тежко и за тях може да се търси отговорност от всеки, навършил 14-годишна възраст. Оттогава и до навършване на пълнолетие, може да се избегне наказание за престъпление, а вместо това да бъде наложена възпитателна мярка. Това става в случай че деянието е извършено поради увлечение или лекомислие.


Навършиш ли 18, ставаш пълнолетен и обществото разчита на теб да си зрял и разумен човек, като срещу теб може да се приложи цялата строгост на закона. Наказанията за престъпления винаги се налагат от съд и са изчерпателно изброени в Наказателния кодекс. Те включват лишаване от свобода, глоба, отнемане на имущество (конфискация), лишаване от определени права, пробация и обществено порицание. Най-тежкото наказание в България е доживотен затвор без замяна, а най-лекото – обществено порицание.


На непълнолетни могат да се налагат само наказанията лишаване от свобода, пробация, обществено порицание и лишаване от правото да се упражнява дадена професия или дейност. Лишаването от свобода пълнолетните изтърпяват в затворите, при различни режими на строгост, а непълнолетните – в поправителни домове до навършване на пълнолетие.


В заключение, важно е да запомним, че мерките за неотклонение и наказанията са две различни неща. Целта на мярката за неотклонение е да се гарантира пред съда, че едно лице, което е обвинено в извършване на престъпление, ще бъде на разположение и ще може да се яви пред правосъдието (т.е. няма да избяга и да се укрие), както и че няма да върши нови нарушения докато процесът срещу него тече.


Както по-горе споменахме, задържането под стража и домашният арест са мерки за неотклонение, които не могат да продължават вечно – законът поставя максимална продължителност за такива мерки. И най-накрая, но не на последно място по важност, трябва да помним, че при реализирането на мерките за неотклонение не могат бъдат нарушавани основните ни човешки права. Това, че на някого е наложена такава мярка, не значи, че той е виновен - това е въпрос, който се решава от съда с произнасянето на присъдата. Ако в нея е счетено, че човекът е виновен, то той ще изтърпява наказание.


Христо Пешев

юрист

Подкрепата на проект Академия за гражданско образование е осигурена от Фондация "Америка за България". Изявленията и мненията, изразени тук, принадлежат единствено на сдружение Академия за гражданско образование и не отразяват непременно вижданията на Фондация "Америка за България" или нейните партньори.

Design by Daniel Nikolov 2017