Избирателно право и политически плурализъм

Updated: Jan 8, 2019

Политическите партии стоят в основата на управлението на всяка една модерна държава. Нещо повече - те са се превърнали в символ на властта и често са в центъра на медийното внимание. Но какви всъщност са техните функции и как те са свързани с политическия плурализъм и избирателното право?

За политическия плурализъм

„Плурализъм“ произлиза от латинската дума pluralis и означава множественост. По-конкретно, политическият плурализъм е наличието на множeство различни и понякога противоречащи си интереси и убеждения в обществото. Идеята за признаването на тези интереси чрез закони е да се даде поле на различните представители да спорят и да водят диалог, да защитават своето, но и същевременно да правят компромиси. И така да се стигне до най-доброто решение за обществото като цяло.

Днес във всички демократични държави правото признава съществуването на тези различни интереси и убеждения, както и правото на хората да се сдружават с цел да ги защитават. Една от основните форми за осъществяването на това право е възможността за създаване на политически партии. Идеята на партиите е да съберат хора със сходни убеждения и интереси и те заедно да заявят волята си за посоката на управленските решения. Бидейки заедно в рамките на политическата партия, хората са по-силни и имат по-голям шанс за достъп до властта.

Правото ни да избираме

Съвременната идея за политическа партия се ражда след въвеждането на всеобщото избирателно право в редица западни страни през XIX век. Какво представлява то?

Тук ще разгледаме т. нар. активно избирателно право, което се състои във възможността едно лице да формира своята воля и да гласува за определен кандидат или партия в изборите. Ще дадем един исторически пример, който нагледно представя важността на всеобщото и равно избирателно право.

През 1848 г. населението на Франция е от около 35 милиона души. Допреди въвеждането на всеобщото избирателно право само около 250 хил. души имали правото да гласуват. На първите демократични избори с всеобщо избирателно право през април 1848 г., право да гласуват вече имат 9 милиона души. Огромен брой хора получават възможността да изразят мнението си по отношение на властта и по някакъв начин да повлияят на бъдещите политически решения.

В изборите от 1848 г. избирателното право е дадено само на мъжкото население. Преди това са съществували и други ограничения, като имуществен ценз, който позволявал само на хората с имоти да гласуват. Това довело до управление, съставено само от аристократи, което се грижело основно за своите собствени интереси. Днес е възприето, че цензовете са недопустими. За да гласува едно лице трябва да отговаря на определени условия. Съществуват малки разлики в тези условия в различните съвременни демократични държави.


У нас също има такива условия. За да упражни правото си на глас в България, едно лице трябва:


1. Да е български гражданин;

2. Да е навършило 18 години;

3. Да не е поставено под пълно запрещение, т.е. съдът да не му е отнел възможността да извършва правни действия;

4. Да не изтърпява наказание лишаване от свобода.

Има някои нюанси при различните видове избори. Например, българските граждани, които живеят в чужбина, могат да гласуват за парламент и президент, но не могат да гласуват за кметове. Това е логично, тъй като работата на кметовете е да се занимават с местни въпроси, а хората живеещи в чужбина не би трябвало да влияят на тези дела. Обратното, граждани на ЕС - т.е. на друга държава-членка на съюза, но не и на България, могат да гласуват в изборите за кметове, тъй като техният интерес би бил засегнат от работата на кмета в тяхното населено място.​

​​

С възможността повече и различни хора да гласуват се появява и възможността представители на различни интереси да поемат управлението. Поради това и политическият плурализъм се свързва със съществуването на политически партии и демократични избори, проведени в съответствие с принципа за всеобщото избирателно право.

Освен всеобщността, избирателното право има още няколко основни характеристики: то е равно, пряко, тайно.


Равно означава, че всеки избирател притежава един глас и всеки избирател може да гласува само веднъж на съответните избори. Казано иначе, гласът на един избирател има същата тежест относно крайния резултат, каквато има гласът на всеки друг избирател - те са равни.

​​

Пряко е онова избирателно право, при което избирателят гласува непосредствено за кандидатите, които спечелвайки, участват във властта. При прякото избирателно право волята на избирателя се отразява върху изборния резултат. Непреки са онези избори, при които избирателите гласуват за колегия, която след това избира управляващите.

​​

Тайното гласуване пък гарантира свободата на избора. Така се избягва въздействието върху волята на избирателя. Той трябва да изразява избора си, без да е смущаван от натиск или влияние. На практика това се постига като бюлетините се поставят в непрозрачен плик, гласуването се осъществява в затворени стаички, като гласоподавателят влиза сам. Изключение се прави за хората с физически увреждания, които имат нужда от придружител.

​​

В България към момента избирателното право се упражнява лично, т.е. не може друг човек да отиде и да гласува вместо гласоподавателя. В някои държави е допустимо избирателят да упълномощи друг човек, който да гласува от негово име.

Към момента в България гласуването не е задължително, тъй като надделява мнението, че това би ограничило правата на гражданите (превръщайки правото на глас в задължение за гласуване). За момента няма и въведена система за електронно гласуване. Най-често изтъкваният аргумент срещу електронното гласуване е възможността за оказване на влияние върху резултата, било чрез хакерска намеса, било като се повлияе директно на самия гласоподавател при гласуването извън малката затворена стаичка.

​​

Днес жените гласуват без никакви ограничения. Колкото и странно да ни звучи в наши дни, факт е че жените сравнително скоро получават право на глас. Например, Първата българска Конституция от 1879 г. формулира всеобщо избирателно право за всички граждани, но тогавашната дефиниция за гражданин на практика изключва жените от правото на глас. Първата стъпка е направена с признаване правото да гласуват на омъжените, разведените жени и вдовиците. Едва през 1947 г. окончателно е решен въпросът с правото на глас на жените. Новата (по това време) конституция признава, че избиратели и избираеми са всички граждани, навършили осемнадесетгодишна възраст, без разлика на пол, народност, раса, вероизповедание, образование, занятие, обществено положение и имотно състояние. Интересно е, че в рамките на Европа, швейцарките получават правото си да гласуват най-късно - едва през 1971 г., след проведен референдум.

Кристияна Любенова

юрист

Подкрепата на проект Академия за гражданско образование е осигурена от Фондация "Америка за България". Изявленията и мненията, изразени тук, принадлежат единствено на сдружение Академия за гражданско образование и не отразяват непременно вижданията на Фондация "Америка за България" или нейните партньори.

Design by Daniel Nikolov 2017