Прочети още за ... 

Партиите са стоят в основата на политиката на всяка една модерна държава. Нещо повече, те са се превърнали в символ на властта и често са в центъра на медийното внимание. Но какви всъщност са техните функции и как те са свързани с политическия плурализъм и избирателното право?

​

За политическия плурализъм

​

„Плурализъм“ произлиза от думата „plural” и означава множественост. По-конкретно, политическият плурализъм е наличието на множeство различни и понякога противоречащи си интереси и убеждения в обществото. Идеята за признаването на тези интереси чрез закони е да се даде поле на различните представители да спорят и да водят диалог, да защитават своето, но и същевременно да правят компромиси. И така да се стигне до най-доброто решение за обществото като цяло.

​

Днес, във всички демократични държави правото признава съществуването на тези различни интереси и убеждения, както и правото на хората да се сдружават с цел да ги защитават. Една от основните форми за осъществяването на това право е възможността за създаване на политически партии. Идеята на партиите е да съберат хора със сходни убеждения и интереси и заедно да заявят волята си за посоката на управленските решения. Бидейки заедно в рамките на политическата партия, хората са по-силни и имат по-голям шанс за достъп до властта.

​

Правото ни да избираме

​

Съвременната идея за партия се ражда след въвеждането в редица западни страни на всеобщото избирателно право през XIX век. Какво представлява то?

​

Тук ще разгледаме т. нар. активно избирателно право, което се състои във възможността едно лице да формира своята воля и да гласува за определен кандидат или партия в изборите. Ще дадем един исторически пример, който нагледно представя важността на всеобщото и равно избирателно право.

​

През 1848г. населението на Франция е от около 35 милиона души. Допреди въвеждането на всеобщото избирателно право само около 250 000 души имали правото гласуват. На първите демократични избори с всеобщо избирателно право през април 1848г., право да гласуват вече имат 9 милиона души. Огромен брой хора получават възможността да изразят мнението си по отношение на властта и по някакъв начин да повлияят на бъдещите политически решения.

​

В изборите от 1848г. избирателното право е дадено само на мъжкото население. Преди това са съществували и други ограничения, като имуществен ценз, който позволявал само на хората с имоти да гласуват. Това довело до  управление, съставено само от аристократи, което се грижело основно за техните собствени интереси.  Днес е възприето, че цензовете са недопустими. За да гласува едно лице трябва да отговаря на определени условия, които леко могат да се различават в различните демократични държави.

В България условията са следните: лицето да е български гражданин, навършил 18 години. Лицето да не е поставено под пълно запрещение, т.е. съдът да не му е отнел правото да извършва правни действия, и да не изтърпява наказание лишаване от свобода.

​

Има някои нюанси при различните видове избори. Например, българските граждани, които живеят в чужбина, могат да гласуват за парламент и президент и вицепрезидент, но не могат да гласуват за кметове. Това е логично, тъй като работата на кметовете е да се занимават с местни въпроси, а хората живеещи в чужбина не би трябвало да влияят на тези дела. Обратното, граждани на ЕС - т.е. на друга държава-членка на съюза, но не и на България, могат да гласуват в изборите за кметове, тъй като техният интерес би бил засегнат от работата на кмета в тяхното населено място.​

​​

С възможността повече и различни хора да гласуват, се появява и възможността представители на различни интереси да поемат управлението. Поради това и политическият плурализъм се свързва със съществуването на политически партии и демократични избори, проведени в съответствие с принципа за всеобщото избирателно право.

​

Освен всеобщността, избирателното право има още няколко основни характеристики: то е равно, пряко, тайно.

Равно означава следното: всички избиратели притежават и упражняват избирателното право на равни основания, всеки избирател притежава един глас или толкова гласа, колкото притежава всеки от останалите, всеки избирател може да гласува само веднъж в един вид избор, гласовете на избирателите имат равна тежест.

​​

Пряко е онова избирателно право, при което избирателят гласува непосредствено за кандидатите, които спечелвайки, участват във властта. При прякото избирателно право волята на избирателя  се отразява върху изборния резултат. Непреки са онези избори, при които избирателите гласуват за  колегия, която след това избира управляващите.

​​

Тайното гласуване пък гарантира свободата на избора. Така се избягва въздействието върху волята на избирателя. Той трябва да изразява избора си, без да е смущаван от натиск или влияние. На практика това се постига като бюлетините се поставят в непрозрачен плик, гласуването се осъществява в затворени стаички, като гласоподавателят влиза сам. Изключение се прави за хората с физически увреждания,  които имат нужда от придружител.

​​

В Бълария към момента избирателното право се упражнява лично, т.е. не може да се друг човек да отиде и да гласува вместо гласоподавателя. В някои държави е допустимо избирателят да упълномощи друг човек, който да гласува от негово име.   

​

Към момента в България гласуването не е задължително, тъй като надделява мнението, че това ограничава правата на гражданите. Т.е. гласуването си остава „право“, но не и „задължение“. За момента няма и въведена система за електронно гласуване. Най-често изтъкваният аргумент срещу електронното гласуване е възможността за оказване на влияние на резултата, било чрез хакерска намеса, било като се повлияе директно на самия гласоподавател при гласуването извън малката затворена стаичка.

​​

Днес жените гласуват без никакви ограничения и дори е странно да подложим на съмнение този факт. Жените обаче получават право на глас доста по-късно отколкото мъжете. Например, Първата българска Конституция от 1879 г. формулира всеобщо избирателно право за всички граждани, но тогавашната дефиниция за гражданин на практика изключва жените от правото на глас. Първата стъпка е направена с признаване правото да гласуват на омъжените, разведените жени и вдовиците. Едва през 1947 г. окончателно е решен въпросът с правото на глас на жените. Новата конституция по това време признава, че избиратели и избираеми са всички граждани, навършили осемнадесетгодишна възраст, без разлика на пол, народност, раса, вероизповедание, образование, занятие, обществено положение и имотно състояние. Интересно е, че в рамките на Европа швейцарките получават най-късно право да гласуват. Това се случва едва след референдум през 1971 г.

​

Кристияна Любенова

юрист