Неизбежната отбрана
Прочети още за ...
Имаш ли 300 секунди?
І. Обща информация за обстоятелствата, изключващи обществената опасност
1. Неизбежната отбрана е правен институт. Той ще има значение при преценката дали е налице престъпно поведение и как да се квалифицира то – всякога, когато е предприето отблъскване на нападател и са му причинени вреди. Поначало деянията, с които съзнателно се причиняват вреди, са общественоопасни. Тази характеристика е присъща на всяко престъпление. Другите елементи, които винаги трябва да са налице, за да бъде едно поведение престъпно, са: вината на извършителя; противоправността (нарушаването на законова забрана) и наказуемостта (предвидената от закона наказателна санкция) на деянието. Затова обществената опасност e неотменен белег на престъплението.
2. И въпреки това, има изключения, при които законът отрича обществената опасност на едно съзнателно вредоносно поведение, като даже (по изключение) го обявява за общественополезно. Едно от тези изключения е упражняването на правото на неизбежна отбрана, но има и други. Такива са крайната необходимост и оправданият стопански риск, като общото между тях и неизбежната отбрана е това, че макар да е настъпил един поначало вредоносен и нежелан от обществото резултат, той се явява цена за защита на по-важни интереси и не се приема за обществено опасен. Във всеки от тези случаи деянието има две измерения.
2.1. От една страна, заради причинената вреда (смърт, телесна повреда, унищожаване и повреждане на чужда вещ) деянието накърнява важни блага и е поначало забранено от закона. Това означава, че от гледна точка на резултата, налице е престъпление. Или казано на професионален жаргон от обективна страна е осъществен е престъпен състав.
2.2. От друга страна, заради специфичните условия и обстановка, предизвикали тези деяния, както и заради насоката им да защитят други, преобладаващи интереси, законодателят въвежда специално позволение за тяхното извършване. По този начин се признава обществената им полезност. Признанието се дава изрично от закона – също както законът изрично определя кое поведение е престъпление. Понеже позволението да се причини вреда, когато е дадено специално, то изключва действието на общите наказатателнорпавни забрани, с които се криминализира (обявява се за престъпно) вредоносното действие.
ІІ. Конкретно за същността на неизбежната отбрана
1. По своето естество неизбежната отбрана е реализиране на правото да се обезвреди нападател, за да се сложи край на неговото противоправно нападение. Нападението може да бъде отблъсквано с неизбежна отбрана не само от този, спрямо когото е насочено. В този смисъл неизбежната отбрана не се свежда до „неизбежна самоотбрана“, който неправилен израз се е вкоренил в публичната реч. Неизбежната отбрана е уредена в разпоредбата на чл. 12, ал.1 НК, която гласи: „Не е общественоопасно деянието, което е извършено при неизбежна отбрана – за да се защитят от непосредствено противоправно нападение държавни или обществени интереси, личността и правата на отбраняващия се или на другиго в рамките на необходимите предели“. Със следващите алинеи на този член са направени уточнения и е постигнато важно доразвитие на концепцията за неизбежната отбрана, като:
а) са въведени критерии за на необходимите предели при неизбежната отбрана, и
б) е изключена наказуемостта[1] (но не и обществената опасност), когато пределите на неизбежната отбрана са били превишени поради уплаха или смущение на отблъскващия нападението. Това означава, че деецът пак няма да бъде наказан, но не защото неговото действие се признава за общественополезно, а защото нападателят го е поставил в такова положение на духа и психиката, че не може от него да се очаква да оразмери защитата спрямо нападението.
2. Цитираната по-горе норма се харатеризира със значителна степен на абстрактност. Това от време на време предизвиква пориви абстрактността да бъде ограничена с въвеждане на „по-ясни“ и „по-категорични“ критерии. Преди да формираме мнение дали тези пориви са уместни и оправдани, нека се опитаме да разгледаме и разберем елементите, които правят отблъскването на нападението с увреждането на нападателя общественополезно действие, така че то да не се третира като престъпление. Това означава определението за неизбежна отбрана да бъде разгледано под лупа и във връзка с понятието за необходимите предели.
2.1. И така, неизбежна отбрана може да има само когато се отблъсква противоправно нападение.
А. Нападението, от своя страна, е човешка проява. Извършител на противоправно нападение не може да бъде животно или машина, освен когато са направлявани, използвани или насъсквани от човек, т.е. когато се явяват инструменти на нападателя – човек, които ги използва умишлено. От друга страна, нападението може да бъде осъществено от човек не само умишлено, но и при условията на непредпазливост, стига да води до ситуация, изискваща активна защита[2].
Няма никакви допълнителни изисквания за нападателя, включително и свързани със способността му да осъзнава извършеното и да ръководи постъпките си. Това означава, че правото на неизбежна отбрана може да бъде упражнено и спрямо, малолетно или невменяемо лице.
Понеже се изисква нападението да бъде човешка дейност, неизбежна отбрана и причиняване на вреди другиму не са допустими при отблъскване на (предполагаемия) резултат на природна стихия. В тази случи може да се говори за действия при крайна необходимост – различен от неизбежната отбрана институт.
Б. Нападението трябва да засяга или застрашава защитен от закона интерес. То трябва да има определено проявление (измерение), т.е. да е започнало. Няма да са налице условия за прилагане на института на неизбежната отбрана, ако е реагирано на предполагано или подготвяно нападение, или ако нападението е било налице, но вече е окончателно сломено или прекратено по друга причина.
В. Нападението трябва да е противоправно, т.е. забранено от закона. Това означава, че не може да има неизбежна отбрана срещу нападателни действия, които са позволени или дори предписани от закона. Такива биха били например действията по задържане на престъпник, или действията по предотвратяване на бягство на затворник, предприети от служител на надзорно-охранителния състав в ареста или в затвора.
Г. Разгледана като реакция срещу започнало и неприключило противоправно нападение от човек, неизбежната отбрана трябва да оразмерена и насочена обратно срещу нападателя. Както личи от цитираната по-горе норма, законът допуска и признава за общественополезно онова действие по отблъскване на нападател, което причинява вреди „в рамките на необходимите предели“. Изискването за съблюдаване на пределите всъщност дава критерия как следва да се осъществява неизбежната отбрана, за да бъде легитимна, т.е. да остане в рамките на допустимото и насърчавано от закона противодействие. Тя представа да бъде такава в момент, в който се превишат необходимите предели.
2.2. Превишаването на пределите на неизбежната отбрана вече прави деянието общественоопасно, макар и не винаги наказуемо. Абстрактната постановка на чл. 12, ал.2 НК гласи: „Превишаване на пределите на неизбежната отбрана има, когато защитата явно не съответства на характера и степента на нападението“. Характерът на нападението се определя в зависимост от ценността на обекта на посегателство. Това е застрашеното обществено отношение или интерес (право на живот, телесен интегритет, право на собственост, друго благо). От своя страна опасността е израз на риска (вероятността) защитеният от закона интерес или благо да бъде ефективно увреден. Иначе казано, неизбежната отбрана трябва да остане в предели, които едновременно:
а) дават шанс за успех на защитата. Инак тя не би могла да бъде ефективно средство за реализиране на правото на нападнатия да отблъсне нападателя.
б) правят защитата справедлива. Не би било оправдано и справедливо нападението да бъде отблъснато с цената на живота на нападателя, за да се защити несъответен на тази цена интерес – например плодовете от овошките в градината на защитаващия се.
А. Тази концепция е еволюирала значително, за да стигне до ниво, при които се очаква винаги (при всякакви обстоятелства) защитата да бъда оразмерявана спрямо нападението, за да може да има успешно позоваване на института на неизбежната отбрана. Казаното означава, че в определен, и то доста дълъг исторически период, законът не е уреждал хипотези, в които изначално да се приема, че защитата не може да превишава пределите на неизбежната отбрана.
Б. По-късно, а и в момента е проявена обратна тенденция – т.е. законодателят търси и намира хипотези, в които защитаваният интерес или благо са от такова естество, или обстоятелствата, при които те биват засягани са така съществени, че всяка защита се признава поначало за пропорционална (съответна). Така, през 1997 г. в Наказателния кодекс се е появила нова ал. 3 на чл. 12, според която превишаване на пределите на неизбежната отбрана не може да има, ако нападението е извършено: 1) от повече от две лица; 2) от въоръжен нападател; 3) чрез проникване с взлом в жилище, вилен имот или стопански обект; 4) в моторно, въздухоплавателно, водно превозно средство или подвижен железопътен състав (влак); 5) нощем; 6) така, че да не може да бъде отблъснато по друг начин. Всички тези точки, освен частично т. 3, са били обявени за противоконституционни с Решение № 19 от 1997 г. на Конституционния съд. Така понастоящем, поради особената защита на жилището, която дава българската Конституция, само нападението с взлом в жилище, съгласно действащата разпоредба на чл. 12, ал. 3 НК, се признава за толкова интензивно (съществено) посегателство, че при каквато и да е цена на неговото отблъскване (вкл. и причиняване на смърт на дееца), не би имало превишаване на пределите на неизбежната отбрана.
В. Извън представената по-горе хипотеза, съответствието на защитата спрямо нападението, респ. ненапускането на пределите на неизбежната отбрана се решава индивидуално за всеки конкретен случай и изисква да се направят внимателни съпоставки. То зависи от всички елементи, характеризиращи силата, насоката и интензивността на нападението, значимостта на защитаваните и на увредените интереси, степента на опасност, на която е изложен нападнатия, неговите собствени сили и възможности за отбрана. И все пак, трябва да се държи сметка, че отбраняващия се упражнява едно свое право на активна защита. Това право му е дадено включително и тогава, когато е можел по друг начин да реагира на започналото непосредствено и противоправно нападение – например като избяга, скрие се или помоли за помощ. Понеже отбраняващият се упражнява свое право да отблъсне нападателя, включително и с цената на причиняване на вреди, общественоопасно би било само онова вредоносно противопоставяне на нападателя, което явно надхвърля необходимото за отблъскване на нападението. Тоест, за да се приеме превишаване на пределите на неизбежната отбрана – при реакция срещу непосредствено и противоправно нападение, трябва несъответствието да е ясно изразена, очевидно и небудещо никакво съмнение. Само по себе си прилагането на способи и средства за отбрана, които са по-интензивни от използваните от нападателя (отвръщане с по-голяма сила, от повече хора, засягане на по-уязвими места и части от тялото на нападателя, използването на по-опасно оръжие за защита) не води до явно превишаване на пределите на неизбежната отбрана.
Г. Явното превишаване на пределите на неизбежната отбрана, когато с него е причинен вредоносен резултат, е общественоопасно поведение. Ако въпросният резултат се изразява в увреждане на нападателя, което законът обявява за наказуемо (смърт, телесна повреда, унищожаване и повреждане), поначало ще е налице престъпление. Понеже то е извършено като реакция срещу непосредствено и противоправно нападение, това престъпление винаги ще е по-леко наказуемо, в сравнение с общия случай. За някои деяния това не е оставено на преценката на решаващия орган, а законът специално е уредил привилегировани (по-леко наказуеми) състави на престъпления, извършени при превишаване на пределите на неизбежната отбрана. Такива има за убийството (чл. 119 НК), за умишлено причиняване на телесна повреда (чл. 132, ал. 2 НК).
Наличието на такъв по-леко наказуем състав на престъпление може да се отстоява, само доколкото превишаването на пределите на неизбежната отбрана не се дължи на уплаха или смущение, които нападението е предизвикало. В случаите, когато отблъскващият нападението е действал под въздействието на своята уплаха или смущение, даже ако е причинил вредата на нападателя виновно и резултатът е противоправен, той няма да носи наказателна отговорност (вж. т. ІІ.1.). Причината е, че е бил поставен в такова специфично психическо състояние, което силно е ограничило възможностите му да оценява обстановката и да оразмерява защитата спрямо нападението. Вината му или напълно отсъства (например при инстинктивните реакции), или степента ѝ е толкова незначителна, че не е оправдано да се реализира наказателна отговорност.
2.3. Възможни са хипотези, в които защитаващият се погрешно смята, че е обект на нападение, а такова всъщност няма. Тогава, ако се предприемат действия за неутрализиране на лицето, което поради грешка се възприема за нападател, и му се причинят вреди, говорим за мнима неизбежна отбрана.
Щом обективно не е налице непосредствено и противоправно нападение, не можем да говорим за общественополезна реакция срещу него, респективно – да прилагаме института на неизбежната отбрана. Трябва да се има предвид, обаче, че грешката относно действителността на нападението изключва умисъла на „отбраняващия се“. Той изобщо не осъзнава, че върши общественоопасно деяние, а смята че правомерно неутрализира нападател. Затова, ако бъдат причини вреди (вкл. и смърт), извършителят на деянието при мнима неизбежна отбрана няма да отговаря за убийство. Той обаче би носил отговорност за непредпазливо причиняване на смърт, ако е бил длъжен и е могъл да разбере и да предвиди, че всъщност няма никакво нападение, но не го е сторил, и е отговори агресивно на мнимото нападение.
[1]Тя е друг необходимо присъщ белег на престъплението.
[2] Например ако втурнал се на перона за да се качи на скоро потеглящ влак пътник, забравил за всичко друго освен за тази си цел, връхлита върху група тръгнали на екскурзия първокласници по начин, който застрашава да събори част от тях от перона върху релсите.
прок. Сава Петров