​

            „Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права. Те са надарени с разум и съвест и следва да се отнасят помежду си в дух на братство.“

​

            Това гласи член първи от „Всеобщата декларация за защита правата на човека“, приета от Организацията на обединените нации (ООН) още през далечната 1948 г. Но какво се крие зад тези думи и защо 70 години по-късно все още тя е актуална и седи в основата на множество международни договори, конвенции и други декларации? Защото правата на човека са от изключително значение за съществуването на всеки, защото тяхното отстояване е основен белег на едно развито общество и защото, за съжаление,  те все още биват нарушавани по различни  краища на света, в различни социални прослойки, в малък и голям мащаб.

Какво са права на човека и защо ги наричаме основни?

​

            „Право“ е, най-общо, възможността на едно лице да има определено поведение или, съответно, околните да имат определено поведение спрямо него, а „права на човека“ са тези възможности и свободи, които всеки един човек на този свят следва да носи от самото си раждане, та чак до смъртта. Могат да бъдат разглеждани като етични и морални принципи, които намират израз в законодателството. Самият основен закон на Република България, Конституцията, прогласява, че основните права на гражданите са неотменими (чл.57). Те са фундаментални и еднакви за всички хора, като не могат да бъдат отнети, не могат да бъдат отказани или прехвърлени на някого другиго.
 

Кои са правата на човека?

​

            Ако разгледаме исторически правата на човека, можем да откроим няколко периода на развитие, които са повлияни от човешката еволюция и промяната в социалните нужди на гражданите. Първият период започва около 17-ти – 18-ти век и се свързва с появата на гражданските и политически права – свобода, равенство, достойнство, неприкосновеност на личността. С икономическото развитие се увеличават и социалните нужди на гражданите – необходимостта от медицински грижи, работа, пенсионно осигуряване, сигурност, които се признават като основни права през 19-ти и 20-ти век. Последният период, който и към момента продължава, се свързва с правото на сдружаване (както в НПО-та, така и в търговски дружества и други обединения), на колективно упражняване на права (най-ярък израз са синдикалните организации, които обединения на работници, които защитават свои права като по-добри условия на труд, по-добро заплащене и др.). С бързото развитие на технологиите в момента започва открояването и на нов етап от развитието на правата на човека и по-точно тяхното място в интернет пространството, както и в областта на изкуствения интелект. 

​

            Някои от основните права на човека, прогласени на международно ниво са:

​

• Право на живот;

• Право на свобода;

• Право да не бъде държан в робство;

• Право да не бъде подлаган на изтезания;

• Право на свобода и сигурност;

• Право на свободно изразяване, в което може да се включи свободата на мисълта, съвестта, религията и на словото;

• Право на справедлив съдебен процес;

• Право да не бъде дискриминиран;

​

            И ако днес думите като право на живот, свобода, достойнство, демокрация, са ни познати и дори ги възприемаме като даденост, то в миналото не е било така. Пример за това е как в продължение на векове робите са били приравнени на животни, като не са имали почти никакви права. Човечеството е извървяло дълъг и жесток път, докато стигне до настоящия момент, когато се дава все повече гласност на случаите на незаконно нарушаване на правата на човека, все по-остра става обществената критиката по отношение на нарушителите, а санкции се налагат все по-често. Но, за съжаление, все още съществуват места като Саудитска Арабия, Северна Корея и редица африкански държави, които ограничават свободата на придвижване и на изразяване, равноправието на половете и редица други човешки права.

​

Защита правата на човека

​

            Държавите, чрез развиване на своите политики, са отговорни за спазването на правата на човека. Те трябва да ограничават възможностите за нарушаване на тези права, да показват нетърпимост към проявленията на дискриминация и да налагат съответните санкции. Това те постигат, чрез въвеждане на правила в националното законодателство и процедури за защитата им пред съд. В България действа Законът за защита от дискриминация, в който се посочва кое поведение се счита за дискриминационно, но и в други закони има уредени забрани и съответните последици от тяхното нарушаване, с които се постига закрила на правата на човека. Такъв пример са наказанията предвидени съгласно Наказателния кодекс за извършени престъпления против личността (убийство, отвличане и противозаконно лишаване от свобода и др.), забраната за нарушаване на личната кореспонденция и пр. Предоставяйки и редица права на гражданите, се осигурява поле за упражняване на основните права, като правото да се гласува на избори, правото на полагане на труд срещу възнаграждение и правото на пенсия (от групата на икономическите права на човека), уредбата на процедурни правила, за осиуряване на справедлив съдебен процес, презумпцията за невиновност (невинен до доказване на противното).

​

            Съдът е основният орган, пред който всеки гражданин може да предяви иск към конкретно лице или образувание за преустановяване на поведение, което нарушава неговите права. Освен него в България действа и Комисията за защита от дискриминация, към която всеки, не само пряко лицето, което е било дискриминирано, но и свидетел на такова поведение, може да се обърне. Комисията от своя страна извършва разследване и, ако прецени, че е небходимо – налага глоби. Комисията от своя страна е длъжна в случай, че до нея достигне информация за подобно поведение, да се самосезира и сама да започне разследване.

​

            И ако на национално ниво процедурите по защита правата на човека и тяхната реализация не вдъхват доверие, то трябва да се знае, че държавите са отговорни за това си задължение и на международно ниво. Тази отговорност идва от всички международни договори, конвенции и декларации, които се сключват между държавите. Всяка една членка на ООН се е съгласила, че ще брани правата, прогласени в по-горе споменатата „Всеобща декларация за защита правата на човека“. В дейността си ООН предоставя възможност на граждани, чиито права са били нарушени и след като са изчерпили всички методи за защита, да подведат самата държава под отговорност. Такава възможност предоставя и Европейският съд за защита правата на човека (можете да го срещнете и само като „Съда в Страсбург“), който действа към Съвета на Европа (международна организация, която не бива да се бърка с Европейския съюз) и е създаден с приемането на „Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи от 1950“. Тази Конвенция в момента се счита за международния акт, който има най-силно действие по въпросите за закрила правата на човека и именно заради нейното нарушаване България е заставала много пъти пред този съд и е била осъждана за нарушения на правото на справедлив съдебен процес и за дискриминационни политики.

​